Светла Енчева, svetlaen.blogspot.com , за списание Обектив на Български Хелзински Комитет
8 април 2011 г., вечерта, кино „Люмиер“. Залата за 300 души е пълна около две трети (или малко повече) с преобладаващо млади хора, дошли да гледат режисьорската (нецензурирана) версия на филма „Баклава“. Сред зрителите виждам поети, радиоводеща, правозащитник, хора, с които съм се засичала по антирасистки и други граждански инициативи. Видимо няма такива, дошли с нагласата да гледат порно. Нито реакциите на публиката по време на и след прожекцията свидетелстват за подобна нагласа.
Там е и режисьорът на „Баклава“ Алексо Петров, който беше обявен за национално и международно издирване в началото на 2008 г. Без белезници. Към него не се спускат полицаи, за да го арестуват. Причината е, че заповедта за издирване ненадейно се оказала отменена. Толкова тихо, колкото шумно беше издадена. Дори „издирваният“ (който през цялото време не криеше, че живее в Канада) не разбрал.
През 2008 г. срещу Алексо Петров бяха заведени две дела. Първото дело е за това, че е снимал деца, без да вземе разрешение от Областна дирекция „Инспекция по труда“ – Бургас. Отговорност му се търси за седем деца, въпреки че във филма участват повече. Второто дело е за създаване и разпространение на произведение с порнографско съдържание. Впрочем, въпреки че широко тиражираните обвинения срещу филма „Баклава“ са за детска порнография, обвинението е формулирано по-широко – за порнографско съдържание изобщо.
По отношение на първото дело е важно да се уточни, че „Баклава“ е нискобюджетен независим филм и авторите му не са плащали хонорари на участниците. Не са имали и тази финансова възможност. Вместо това са осигурявали храна на децата по време на снимките. И ако някому това се струва експлоатация на детски труд, добре е да си припомни, че
към 2007 г. „джобните“ на децата в домовете в България са 3 (три) лева. На месец!
И да си зададе въпроса дали евентуални хонорари биха отишли директно при децата, или у ръководството на дома.
За снимките са взети разрешения от родители, настойници, ръководството на дома за деца „Ал. Георгиев - Коджакафалията“ в Бургас, Агенцията за закрила на детето. За разрешение от Инспекцията по труда не е станало въпрос и логично – в случая липсва трудово правоотношение. Обратното би означавало да се иска разрешение и ако едно дете пее в хор, играе в училищна или читалищна театрална трупа, спортува и т.н.
В края на май 2009 г. Алексо Петров е осъден да плати по петстотин лева за всяко от седемте деца, за участието в снимките на които, според обвинението, не е взето разрешение от Инспекцията по труда. През юли 2010 г. Бургаският апелативен съд прекратява обвинението и отменя присъдата на първата инстанция – Бургаския районен съд.
Самото отменено решение на Бургаския районен съд е повече от любопитно. То може да бъде прочетено тук: http://87.126.64.46:8888/LegalActs/2010/N/03.16-31/03704509_56721810.htm. В него почти не се тематизира конкретният предмет на обвинението. Вместо това надълго и нашироко се раздават морални присъди относно съдържанието на филма: „филмът „Баклава” съдържа редица отделни сцени, които се идентифицират като неприличен, неприемлив или несъвместим с обществения морал материал, изобразява се и симулирани полови отношения между лица от различен пол“. Следва описание на съответните сцени, между които и такива, които дори не включват участието на деца, например:
Стремежът на всяка цена да се заклейми морално филмът „Баклава“,
въпреки че това няма нищо общо с предмета на делото, препраща към по-дълбоки мотиви,
както на Бургаския районен съд, така и на инициаторите на обществената истерия около филма. Мотиви, които по същество нямат нищо общо с правото, нито дори със защитата на достойнството на децата. За тези мотиви ще стане дума по-долу. Не бива обаче да забравяме, че моралът и правото са две различни системи – докато моралът се отнася към вътрешни или общностни регулативи, правото почива на формални правила. Има множество видове морал, но никой от тях не би следвало да измества собствено юридическите мотиви в процеса на правораздаване.
Що се отнася до второто дело – това за създаване и разпространение на произведение с порнографско съдържание, фактът, че заповедта за издирване е отменена, кара създателите на филма да се надяват, че и този път присъдата ще бъде оправдателна. Надеждата им изглежда логична, но все пак бих изчакала решението на съда. Въпреки че, с изключение на една целувка с език, в целия филм няма експлицитни кадри на сексуални действия с деца. Нито с възрастни. Няма и показване на полови органи на деца (има сцена с гол мъж, но не в сексуален контекст). Затова логично две поредни експертизи излизат със заключение, че филмът не е порнографски.
Не бих изказала категорично предположение по отношение на бъдещата присъда обаче, защото българското законодателство дефинира порнографията по абсурден начин. Според Наказателния кодекс
„порнографски материал“ е „неприличен, неприемлив или несъвместим с обществения морал материал,
В „Баклава“ България е представена в четири различни групи. Първата група, най-релефно и най-малко схематично представената, е тази на отхвърлените – изоставени деца, проститутки, джебчии, наркомани, хора, които емигрират нелегално, колкото да поживеят малко на Запад, докато ги хванат и върнат и т.н. Представителите на тази група може да са „отрепки“, но не се правят на това, което не са – способни са както на насилие и други „асоциални прояви“, така и на автентични човешки отношения. Могат да се забавляват пълноценно според собствената си мяра, макар и саморазрушително. Нямат кой знае какво бъдеще и перспективи, освен, в най-добрия случай, да си намерят малко местенце на уют. На моменти има проблеми със звука, сглобките между отделните сцени често пъти изобщо са спестявани. Но да очакваме от „Секс Пистълс“ музикалното съвършенство на „Пинк Флойд“ означава базисно неразбиране на същността на пънка. Задачата на пънка не е да демонстрира екзистенциални дълбини или висше майсторство, а да провокира. Нещо, в което „Баклава“ определено успява – дори повече, отколкото би се искало на авторите му.
който изобразява открито сексуално поведение. За такова се приема поведение, което изразява реални или симулирани полови сношения между лица от същия или различен пол, содомия, мастурбация, сексуален садизъм или мазохизъм, или похотливо показване на половите органи на лице“. Ако симулираното изобразяване на полово сношение е порнография, то трябва да бъдат дадени под съд авторите на всички филми, в които има секс сцени. Което ще рече – авторите на повечето филми.
Лично за мен най-скандалното във филма не е прословутата сцена с груповия секс, интерпретирана от някои като изнасилване. (Отделен въпрос, че създателите му са прави, когато казаха на пресконференцията на 20 март, че ако се махнат тези кадри, филмът няма да пострада. Наистина няма да пострада.) Най-скандалното са две експлицитни сцени на убийство на „гръбначни“, както е актуално да се казва, животни (птици). Ако зависеше от мен, нямаше да ги има (филмът няма да пострада и без тях). Но това е природозащитен, а не правозащитен (в смисъла на права на човека), проблем.
Ала нека се върнем на въпроса:
какви са мотивите филмът „Баклава“ да бъде заклеймен на всяка цена?
„Баклава“ е филм, за който е трудно да се говори непредубедено – основно поради шума, който се вдигна покрай него и слуховете за детска порнография, но не само. Филмът предизвиква реакции на крайно неодобрение и на крайно одобрение.
Одобрението почива на разнообразие от аргументи, които могат да бъдат обединени основно в две групи – критика на реалността в България („филмът е отражение на реалността в България“, „филмът показва истината за политиката в България“ и т.н.) и естетически („хубав саундтрак“, „красиви сцени“, „напомня за Тарковски“ и т.н.). И в двата случая, естествено, става въпрос за определени ценности – било морални или политически, било естетически. Далеч съм от мисълта, че познанието, да не говорим за изкуството, би могло да бъде „отражение“ на реалността – и познанието, и изкуството разкриват гледни точки, зад които стои контекст – социален, културен, исторически. Като стилистика и послания филмът се оказва адекватен на определена група от преобладаващо млади хора. Тези хора имат изострени сетива за фалш и могат да оценят, когато актьорите, макар и непрофесионалисти, играят добре – живо и естествено (според мен играта е най-голямото предимство на „Баклава“, особено в сравнение с много други нови български филми, получили коя от коя по-ласкави рецензии от критиците). Те нямат доверие в политиката, но в същото време са социално чувствителни и са социализирани повече чрез видеоклипове, музика и визуални послания, отколкото чрез „големи разкази“. По време на прожекцията седях до по-възрастен приятел, който при цялото си добро желание изобщо не успя да хареса филма. Когато публиката се разсмя при сцената с целувката между двамата полицаи, приятелят ме попита: „А те защо се смеят“?
Неодобрението се изразява в аргументи от различно естество – от „неморалност“ до „ниска естетическа стойност“, като се мине през „филмът показва негативен образ на България“.
Обвиненията в „неморалност“ към филма „Баклава“ са свързани със сцените, които се определят като „неприлични“ и „скандални“, особено тези от тях, включващи деца. Излишно е да се дават примери с филми, включително и такива, придобили статут на класика, в които има секс сцени с деца и които никому не е хрумнало да обяви за „неморални“ и „порнографски“. Все пак допускам, че с натурализма си някои от сцените (а те действително не са много – става въпрос най-вече за една сцена), въпреки липсата на експлицитност, прехвърлят средния за нашите ширини (и не само) праг на поносимост.
По-сериозното ми предположение обаче е, че в случая възприемането на „Баклава“ като неморален е имплицитно свързано най-вече с „патриотичната“ критика към него – с това, че „филмът показва негативен образ на България“. В зависимост от контекста, в който са поставени, определени сцени могат да бъдат възприемани както като недопустими, така и като морално оправдани. Например филм като
„Време разделно“ съдържа множество натуралистични сцени на насилие,
но поради това, че е създаден с определена политическа задача и изразява и усилва дирижирани на висше равнище обществени настроения, въпросните сцени се възприемат като напълно уместни и дори необходими. Докато гледната точка на „Баклава“ е отрицание на „официалната“ система, която се представя като лицемерие, и е направен от гледна точна на отхвърлените от нея. Затова и позиция, която се идентифицира с „официалната“ гледна точка и нейните ценности, няма как да се припознае в такъв филм.
Критиките на естетическите качества на „Баклава“ не са непременно свързани с морално заклеймяване, понякога дори напротив. Отделен въпрос е каква практическа роля, независимо от намеренията на авторите си, играят те. Да се срива с високи художествено-експертни аргументи произведение, чийто автор е обявен за издирване и до което произведение широката публика няма достъп (подобни експертни критики се появиха още в началото на 2008 г.), ми се вижда, меко казано, неуместно. Когато един филм е обявен за вреден и опасен, да се твърди, че той, на всичко отгоре, и не струва, дава допълнителни аргументи за моралното и политическото заклеймяване на филма и на авторите му, въпреки че мотивите на експертната критика вероятно са чисто професионални. Ала това е лично мнение, с което не бих желала да ангажирам никого, освен себе си.
От една страна, към „Баклава“ има определена форма на свръх очаквания и свръх критичност, несъответни на „аршина“, с който се „мерят“ новите български филми като цяло, а от друга страна, досега няма опит за анализ на този филм, а само крайни оценки. Не съм кинокритик и не бих си позволила да правя сериозен анализ на филми, но смятам, че в степента, в която преценката предхожда разбирането, тя му вреди. Разбирането представлява връзка между мярата на разбиращия и мярата на разбираното, а не налагане на първото над второто. Затова бих желала да завърша с примерна скица на анализ на „Баклава“. Анализът би могъл да бъде и друг, професионален. Важното е да го има.
На първо място, „Баклава“ е емигрантски филм. Убедена съм, че
разбирането на различни емигрантски гледни точки към България е полезно за саморазбирането ни
Гледната точка на филма е тази на разочарован от България сравнително млад емигрант, който е емигрирал не по икономически причини, а защото не е намерил подходящо поле за професионално развитие и/или среда, в която да се чувства в „свои води“. Който вижда в България чалга, политическо лицемерие, който се чувства отхвърлен от „системата“. За сравнение, „Дзифт“ е филм на емигрант от друго поколение, социализиран по времето на социализма, чието посттоталитарно разочарование се изразява по различен начин – настоящето се схваща като съдбоносно обхванато от пипалата на миналото. А „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ също е „емигрантски филм“, но от гледна точка на една коренно различна емиграция, която почти не помни България и я възприема носталгично-идеализирано, с „Я кажи ми, облаче ле бяло“ на уста – тя прилича на Копривщица или Стария Пловдив, в нея няма грозота, панелки, корупция или фалш.
Втората група е преобладаващата част от обществото. Представителите й са простаци, които слушат чалга, гледат телевизия по потник с ракийка и салатка и тероризират децата си (които, поради това, минават в първата група... или не оцеляват).
Третата група са политиците. Техните цели са по дефиниция користни, те се интересуват основно от парите на избирателите. Преструват се, че между тях има някакви различния, а всъщност са не само еднакви, а и са в комбина. И притежават всички лоши качества на първата група (наркотици, проституция и т.н.), но, за разлика от представителите й, са лицемери.
Четвъртата група, която най-трудно се забелязва, е тази на дребните хубави неща. На познатите и непознатите, които се отзовават да помогнат. На красотата и на способността да си представяш света приказно и да го живееш като приказка. Именно на това се дължи ведро-топлото впечатление, което оставя филмът като цяло.
Разбира се, подобен поглед към България е схематичен и в значителна степен едноизмерен, но авторите на филма едва ли са си поставяли за цел да постигат психологическа дълбочина. От него са „изпуснати“ немалко социални групи, например тази на интелектуалците и на представителите на високата художествена критика.
Филмът „Баклава“ е пънк – и като нагласа, и като изпълнение.
На моменти има проблеми със звука, сглобките между отделните сцени често пъти изобщо са спестявани. Но да очакваме от „Секс Пистълс“ музикалното съвършенство на „Пинк Флойд“ означава базисно неразбиране на същността на пънка. Задачата на пънка не е да демонстрира екзистенциални дълбини или висше майсторство, а да провокира. Нещо, в което „Баклава“ определено успява – дори повече, отколкото би се искало на авторите му.
[1] Необходимо е да се обърне внимание на хомофобската интуиция на Бургаския районен съд – самият факт на целувка между мъже, пък и полицаи, се смята за „несъвместим с обществения морал“.
Светла Енчева, списание "Обектив",
Официален сайт на Българския хелзинкски комитет
Няма коментари:
Публикуване на коментар